Те пазят своите тайни, погледни ги в очите. Деца, на държава, в която, млади умират мечтите. Краката им боси, едва проходили, отвеждат ги надалеко зад граница. За чуждия хляб не веднъж са се молели, а в съня си са хапвали българска баница. Кога ще спре керванът на дните, пилеещ този народ? Забравихме май думите на дедите: „По – добре мъртъв, отколкото роб”.
Публикации
счупена мачта призрачен екипаж блъскан в скалите на времето от морето - живот дуалности са вълните: радост – тъга и ни да пуснеш котва ни да вдигнеш платна а то те иска дъното с цялата си тъмнина и шир а ти си дърпаш каиша на гърлото като куче вързано на синджир съпротивата те убива покоя и той понякога си злодей понякога си герой
Това е част от едно писмо, което баща ми е изпратил на родителите си, когато е бил в казармата. Годината е 1978, а режимът е ясен – социалистически. Не съм привърженик на който и да е режим, нито съм застъпник на военните идеи и казармата. Но ми направиха силно впечатление нещата, с които са се сблъсквали младите хора тогава. И се питам, кое е по – трудно? Да удържиш до 4 – 5 часа сутринта в дискотеката, атакуван от алкохолните изпарения, или да тръгнеш на гладен стомах по същото време, за да изминеш 50км. с пълно бойно снаряжение? П.П. Под снимката съм напечатал текста от писмото, за по – лесен прочит. 28. X. Здравейте, мили Родители. Обажда ви се няколко часа след завършване на учебните занятия за днес. Сега ще ви разкажа за един ден (днес) от моето войнишко ежедневие. Ставане в 4:00 по тревога, получаване на оръжие, противогаз и раница (всичко 15 кг.) и тръгване в ...
Цветове и форми, без норми, без привички, без критиката на всички. Сънища, мечти, плетеница от реалности, може би. Оставам чут, без да съм казал нещо, без да се доказвам, и без да угаждам на хората вечно. На стълбата съм стигнал средата. И надолу, и нагоре, все ще ме чака съдбата. Дали с топла пита и сол или стиснала здраво в ръцете си кол... какво значение има? Дошъл съм на тази земя гол и пак тъй ще замина.
Някой ден, този изкуствен балон ще се спука от пренадуване. И всички ще започнат да бягат панически, като излязло на повърхността сляпо куче. Старец ще върти главата си, за да чуе суматохата, защото вече не може да вижда от сълзи... и ще се разсмее, защото вече не може да плаче. Телата на изкуствените хора ще падат и ще чупят калъпите. О, помогнете им, да надуят балона.
Стотици малки, жълто оранжеви слънца, са се провесили от клоните на крайпътно дърво. Протягам ръка към едно от тях – откъсвам го. Мъхът по него, го прави на докосване нежен, като бебешка кожа. Първо го помирисвам, а след това отхапвам от него – блаженство. Сякаш, в този плот е събрана цялата сладост на есента. Последна хапка и в ръката ми остава да се търкаля само костилката – още един дар от Природата. Счупвам я, сдъвквам я, свивам очи. Слюнката отмива горчивината и я изпраща към всяка клетка в тялото ми. Ето..., значи това не е сън, значи съм жив и живея.
Аз съм булгарче По думите на Петко: Веднъж тръгнал на някакво трипче , защото имал нужда от духовно изживяване. Вътрешно знаел, че е настъпил момента, в който да мине на друг левъл . И докато скитал из гори и планини, се засякъл с група стари планинари. Сторило му се, че са яко крю и решил да се джоине към тях. Вървели дълго, нощта се спуснала и за момчето, пейзажа станал доста криипи . Но точно тогава, един от старците разказал няколко легенди, за български войни, които смело побеждавали във всеки батъл . Когато се прибрал в родното си сити, младежът разказал тази история на всичките си френдове . Той бил минал на следващ левъл и се чувствал по – близо до Тангра.
Писането не ми е хоби, то просто се случва. Идва и си отива, идва и си отива – като хлапе алутист. Обичаш го, и то те обича, но по някакъв свой си начин. И е ранимо , и често никой не го разбира. Понякога се чудиш, дали писането е явление или феномен – понякога мислите за него избледняват до прозрачност. В празни, самотни вечери си се питал, дали то е част от теб, или ти си част от него. Погледнато с други очи, то представлява един сложен конструктор, който всеки ден сменя своите форми. Самия факт, че пишеш за писането – прави нещата доста мистериозни. Човек не винаги знае кога да сложи точката, но и за това си има решение …
Ако някой може Ако можеше, заспалият слон в пещерата, да чуе за минута поне. Честотата, с която трепти ми душата, като галопиращо стадо коне. Да си представи, че аз съм човече, с несъразмерно голямо сърце. Че нося съдрано елече, да пъхам в джобовете му малките си ръце. Че давам на хората радост, под формата на шоколадово суфле. Че ги черпя всяка сутрин глътчица младост, изцедена от сушени на керемида плодове. Ако някой може слон да събужда, нека ми се обади още сега. Човек винаги има нужда... от помощ, при влизане в пещера.
Фината материя на сънищата, я беше пречистила. Грубите думи, лошите спомени – всичко се беше утаило, някъде на дъното, от където бях изплувал вече. Виждах я повече като светлина, а не като плътност. Тя не заспиваше до мен, но аз заспивах с нея. Сутрините се превърнаха в най – лошата част от деня ми.
Държи ни страхът в окови ръждиви умът ни изпаднал е в транс. Робуваме..., от колко години? Всичко е цикъл, заплата – аванс. А някой бе казал - „Бог е в човека”, но защо са всички тези лъжи? Та нима парите не са най – голямата дрога? Заради хората, на дявола дори потичат сълзи. Оставям надеждата в кутията прашна, оставям и всичките си мечти. Започвам играта тъй стара и страшна От утре започвам да трупам пари.
Една овца от стадото излезе захвърли руното и ризата облече забрави колко твърда е овчарската тояга забрави дните, в които кучето след нея бяга. Сега ги гледа от високо онези, скрилите се под някое дърво и без дори за миг, да мигне й окото разменя ги за балица сено. Забравила за род и за родина овцата, сдобила се с властта не вижда в лятната градина овчаря, който точи своята кама.
Подправка за любов Минава полунощ, а аз съм още буден. Гърбовете ни се допират, тялото й е по – топло от моето, но след известно време температурите се изравняват. Докосвам краката й – отново са ледени – от малка обича да ходи боса. Заслушвам се в песента на щурците, звучаща от леко открехнатия прозорец, когато тя я прекъсва с тихия си глас. - Спиш ли? Само се усмихвам и тя разбира, че съм все още буден. Това й дава повод да продължи разговора, вече не чак толкава плахо – усещам я някак развълнувана, типично по детски му. - Хапват ми се филийки с шарена сол. И още преди да ми разкаже как миризмата на шарена сол я връща в детството, аз съм вече в кухнята. И въпреки че не се бавих много, когато влизам в спалнята виждам, че тя се е свила на топка под завивките. Изкарвам я от импровизираната й хралупка. В първия ми...
Две пъстри очи правят света ти различен, но и без тях, той пак не е същият. Търсиш ги, скиташ се изгубен, макар и да следваш падналите мигли по алеята. Отстрани те гледат много, да не кажа хиляди, ала те не са същите – пъстрите. Намираш ги, в тях отразява се образът на някой друг. Затваряш твоите, ала сълзите надигат клепачите. Ако продължиш напред - ще срещнете погледи, ако тръгнеш назад – ще видиш тъмните сенки, излезли от спомени. Стоиш на място, усещайки как водата се изпарява от сълзите, а солта се впива в кожата ти. Очите правят света ни различен.
Китара пронизва тишината. Звукът й подскача като плосък камък по водната повърхност, хвърлен от детска ръка. Джими ми казва: - Ставаш на 27, братле... - Не видя ли достатъчно от този свят? - Ела при нас, в „Клуб 27” - Видях много, Джими, но не и достатъчно! - Ти си мазохист момче... - Проклети да са всички тия хора, те ще разкъсат душата ти на парчета и ще си ушият нови дрехи или ще си направят луксозен лампион от нея. - Така направиха с моята, мръсните копелета – това ще сторят и на твоята. - Моята душа е калявана хиляди пъти, толкова е здрава, че никой не може да я счупи или разкъс...
Притча за любовта
В далечни времена, на Земята имало само един континент, наричали го - Айона. Седем кралства се разпростирали на този континент. Над всяко от тях властвал един от седемте смъртни грехове. Машаки, била принцеса от кралство Гамус - кралството на похотта. Веднъж, тя дочула, че кралството на алчността се отървали от своето проклятие. Това станало благодарение на техния крал, който открил човешката добродетел – щедрост. Решила принцеса Машаки, че трябва да избави и своя народ от проклятието. Свикала съвет, на който присъствали всички велики мислители от седемте кралства. След дълги дискусии било решене, че най – силното „оръжие” срещу похотта е любовта. Ала никой не знаел къде може да бъде открита тя. Тогава един от мислителите казал, че се носели легенди за миньор – златотърсач, който знаел отговора на този въпрос. Принцесата събрала няколко елитни воини и тръгнала на поход, в търсене на златотърсача. След години в бродене из земите на седемте кралства и изминати хиляди километри, те отк...
Буркан със светулки
Тази нощ съм на смяна. Трябва да охранявам един буркан със светулки. Казват, че това са били мечтите на хората. За мене е просто работа. Правя си кафе – не че пия, просто обичам аромата му. Посягам към кутията с цигари, запалвам една и я поставям отвън на прозореца. Не пуша, но знам че Вятърът обича бяло Боро – понякога го черпя. Сядам на стола, който е на 1.72м. от бюрото. Завъртам се към монитора, а от там ме гледат две пъстри очи. Казват ми да не съм се влюбвал, но те не знаят колко пъти са били разлюбвани очите ми. Стоя в тъмната стая и решавам да отворя буркана със светулките. Мечтите на хората не заслужават да бъдат затваряни. Моята мечта ли...? Моята мечта е, да завършиш тази история.
Емиграция сенките на ЕПЖБ-та*, заместиха сенките на стария орех духът на времето, стана дух във бутилка. дълги години със себе си спорех дали да остана или да напусна бащината си люлка. сега живея в бетонена джунгла стремящ се да стана все по – богат но с парите градя си тухла по тухла затвора на моя „ Прекрасен нов Свят”** * ЕПЖБ – еднопанелни жилищни блокове ** „Прекрасният нов свят” – роман от Олдъс Хъксли