Светът на ИП

Светът на Ип

ПЪРВА ГЛАВА: СРЕЩА

Беше топъл следобед и аз стоях на сянка под един навес. В едната си ръка държах кочан царевица, а с другата го ронех. Когато шепата ми се напълнеше със зърна, аз ги хвърлях на земята и тутак си, кокошките се стрелваха към тях. След като пиршеството свършваше, старите дами, детските ми очи възприемаха кокошките като стари, буржоазни дами, се разотиваха. На третото или четвъртото хвърляне, аз дочух странен глас. Той бе така тих и нежен, сякаш вятърът ми бе проговорил.

- Каква еуфория, а? - прошепна едно малко и нежно създание.

За първи път в живота си преживявах подобно нещо. Личеше си, че това създание не е от тази планета, но аз не изпитвах страх или ужас. Неговият образ излъчваше спокойствие и доброта.

Трябваха ми минута – две, докато се осъзная и му отговоря.

- Да, такива са старите дами – усмихвах се аз, докато слънцето огряваше лицето ми.

- А ако хвърлиш нещо друго, пак така ли ще се втурнат? - попита ме малкото създание, сякаш дете пита баща си.

- Да, дори и камък да хвърлиш, пак ще се затичат. – отговорих му аз, осъзнавайки, че царевицата ми е на привършване.

В главата ми се въртяха много въпроси и не знаех, с кой да започна, за това просто промърморих първото нещо, отделило се от кълбото от думи.

- Как се казваш?

- Там от където идвам нямаме имена, но планетата ни се казва Ип.

- Може ли да ти викам Ип? – попитах аз озадачен.

- Ако за теб е важно – отговори със същата лекота, с която говореше и до сега.

 - Аз се казвам...

- Знам как се казваш – прекъсна ме Ип, преди да си кажа името.

Чувството ми на спокойствие започна да преминава в чувство на озадаченост и вълнение. От къде това същество знаеше моето име. Този въпрос ме вълнуваше повече, отколкото от къде идва и защо е тук.

   Слънцето беше почнало да залязва, някои от моите приятелки, старите дами, вече се бяха запътили към кокошарника. Така бе устроен и живота на хората на село. Денят им започваше, когато слънцето изгрее и свършваше, когато залезе. В големите градове, този биологичен часовник отдавна беше захвърлен в дъното на някой стар шкаф.

- Имате си прекрасен залез – каза Ип, и се приближи към мен.

Усетих някаква тъга в думите му, но реших да не казвам нищо. Кимнах с глава и се усмихнах.

Когато и последният лъч се скри зад хоризонта, аз разбрах, че Ип си е отишъл. На мен също ми стана малко тъжно. Защо поне не се сбогува? А може би щеше да дойде пак?

Дълго време, след като си легнах не можах да заспя. Въпросите без отговор винаги държат хората будни.

Дали Ип също беше буден в момента ?

ВТОРА ГЛАВА: ПРИЗМА

 - Хайде, време е за училище – плътно затворената врата на моята стая не възпрепятства преминаването на топлия и мек глас на майка ми.

      Думите са израз на мисълта, а тя няма граници. Ако искаш да чуеш нещо, ти ще го чуеш, дори то да не бъде изречено. Със същата сила можеш и друго, да отхвърлиш дадени слова, дори те да ти бъдат изкрещени в ушите. Всеки ден ние чуваме стотици гласове, а това понякога е толкова изтощаващо, че ни се приисква да настане гробна тишина. Това са мисли на други хора, които се сблъскват с нашите мисли и това създава огромно напрежение в главите ни.

      Лятото беше свършило. Някои от дните минаваха бързо - изпълнени с вълнение от срещата ми с Ип. Други минаваха бавно - в очакване да го срещна отново. Но той така и не се появи. След време споменът избледня. Дори си помислих, че може би съм сънувал. Един твърде хубав и реалистичен сън.

     Отново бях се върнал в града. „Вихрушката” на ежедневието ме беше сграбчила в силната си прегръдка. Имах безброй задачи за вършене, а още бях дете. Всички сме различни, но всички се водим от едни и същи команди. Кой подаваше тези команди и защо? Не ми беше ясно, но не харесвах тази игра. Сякаш някой друг живееше моя живот. Взимаше решения вместо мен, дори се радваше вместо мен, но когато скърбях, аз бях сам. Този, който беше измисли играта, черпеше само облаги от нас хората.

    Изведнъж осъзнах, че закъснявам за училище. И макар твърде много да не ми се ходеше, аз прекратих моите сутрешни разсъждения и излязох. Смятах, че ще е поредният скучен ден. Беше ми ясно, какво ще ми кажат преподавателите. Те използваха две основни думи и цялата им философия се въртеше около тях. Тези така важни думи бяха: „трябва” и „задължително”. Училището е част от играта, за която си говорехме. Още от най – ранна детска възраст ни инсталират тази игра и цял живот ние играем по нейните правила, но копчетата ги натиска някой друг. За мое голямо щастие, този ден имахме практическо занятие по физика. Това беше един малък оазис в обширната пустош на училищната система.

В кабинета ни по физика беше тъмно. Само в единия крайчец на стаята се процеждаше сноп слънчева светлина. Учителката ни извади от джоба си една малка стъклена призма и я постави точно, където светлината преминаваше. Тогава всички ахнахме. Едноцветната, слънчева светлина се бе превърнала в седемцветна дъга.Следваха дълги обяснения за спектъра на светлината, които наистина бяха интересни, но в моята глава се въртеше една мисъл.

Ами ако пред нашето Слънце стоеше една огромна призма и разделяше неговата светлина на седем други? И върху нашата планета падаше само един цвят и той можеше да се дели на седем други цветове? Дали и те не можеха да се разделят?

Казват, че всеки човек пречупвал света през собствената си призма. Но въпроса се свежда до това, дали призмата е само една?

Него ден се прибрах с твърде много въпроси. Това ме беше накарало да стана разсеян. Влизайки в хола, без да искам бутнах стария, лентов фотоапарат на баща ми. Той падна на твърдия под и се разби на съставните си части. Наведох се да го събера, но не бях изплашен, защото знаех, че баща ми ме обича и няма да ми се кара. Докато събирах с ръце частите, видях, че визьорът на фотоапарата е направен от стъклена призма. Тогава любопитството ми реши да експериментира. Спуснах щорите в моята стая, но оставих една малка пролука, за да влезе сноп светлина. Поставих призмата точно където трябваше, но какво да видя? Вместо седем цветния спектър, на стената отсреща се беше отразил образът на Ип. Приличаше на холограма, но много по – реална. Все още не можех да повярвам на очите си, когато дочух онзи познат глас.

- Помниш ли ме?

ТРЕТА ГЛАВА: МАСАИ

Може би на тяхната планета това беше закон. Изчезваш и се появяваш без предупреждение.  Явно Ип обичаше да спазва законите. С времето свикнах с това. Дори самият аз, напусках дадена ситуация или място без да ме усетят другите. Но сега не можех да напусна мястото си, защото бях се наредил на опашката за хляб още от ранни зори. Коминът на селската фурна пушеше като парен локомотив, но вместо дим с мирис на сажди, се усещаше благоуханието на топъл хляб. Стисках в ръката си два купона и с нетърпение чаках мига, в който ще си отчупя един комат, за да го ръфам през целия път до вкъщи.
Хората пълзяха по улиците  като полски мишки, изпаднали в транс от тестения тамян. Младите идваха забързани, старите едва влачеха нозете си, но тук,  на площада пред фурната, ритъма  определяше Бай Танас. Възпухкав мъж, също като хлябовете, които печеше и раздаваше. Буля Мара твърдеше, че това било фурнаджийско хоро – играело се във всяко село .
Опашката се разделяше на три редици, които от време на време се вплитаха в една – също като плитка на млада помакиня.
Тюркоазените очи на свраката, наблюдаваха всичко това от върха на един позасъхнал бор. Тя не носеше от онези бели картончета със син печат на ТКЗС-то, но се надяваше някое разсеяно дете да  изтърве залъка си.
Доволен от това, че този път Бай Танас бе направил хляба със страхотна коричка, крачех към нас. Подритвах си един оранжев кремък, въпреки че винаги ми се караха като правя така, защото щели да ми се скъсат обувките, но сега нямаше, кой да ми се кара.

-          Какво носиш в чантата ?

Старият ми приятел с почит към законите от неговата си планета, отново се появи директно с въпрос.

-          Нося хляб. Искаш ли да опиташ?

Очевидно Ип виждаше такова нещо за първи път.  Той се пресегна към тревата и вдигна някакво странно устройство.

-          Хм, интересна структура – каза Ип, насочвайки джаджата към хляба, който му бях подал.

Сега аз също придобих учудена физиономия.  Не бях виждал такова устройство. Много приличаше на калейдоскоп, но сами той сменяше цветовете и формите си.

-          Всичко е изградено от хора – сочеше към мен малкото същество.

-          От хората…, направено е от хората  – поправих го аз.

Ип не обичаше да спори. Той не казваше излишни неща, за това не му се налагаше и да спори.

-          Нека ти покажа – усмихвайки се, той ми подаде калейдоскопа пришълец.

-          Погледни към онези дървета.

В края на селото имаше редица огромни Тополи. Навремето хората са ги засели за да спират ветровете, някакъв вид естествен щит.
Присвих едното си око и с другото погледнах през устройството право към дърветата.  Те бяха изчезнали! На тяхно място имаше дълга редица от стройни воини от племето Масаи. В ръцете си държаха щитове от кожа и дълги копия, готови да посрещнат своя вече враг – Вятърът.

-          Всичко е изградено от хора – каза Ип, вместо довиждане.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА: СЕМЕНА ОТ МАРС

Над тях имаше облак. Той беше с формата на извънземното от сериала АЛФ. Дългата му муцуна сочете право към една ливада с макове. Този малък червен остров бе оцелял поради твърде каменистата почва, което я правеше необработваема.  Ип започна да рови в една празна прозрачна торба. За мое учудване, след чевръстото ровичкане, той извади красив старинен спектроскоп.  Без много да му мисли, малкото същество надникна в единия отвори на устройството, а другия го насочи право към маковете.

-          Марсове – извика той въодушевен!

-          Макове – поправих го аз поучително.

-          Знаеш ли от къде идват тези цветя? – попита Ип, с тихия си глас.

-          Навярно вятъра ги е довял до тук – отвърнах, вече не чак толкова убедително.

      Ип отново бръкна в прозрачната торба. След секунди, в ръцете си държеше телескоп.

Показа ми на къде да гледам и продължи.

Тази планета е домът на марсовите цветя. Те са единственият организъм там и за това са разпространени от край до край. Покриват всеки един сантиметър. Докато едни увяхват – други цъфтят. За това планетата изглежда толкова яркочервена. Веднъж на няколко хиляди години, тя сякаш умира. Става толкова черна, че се слива с тъмнината на открития космос. Но точно тогава, тя е най – жива. След като шушулките на марсовите цветя се разтворят, билиони семена тръгват на пътешествие към други планети и светове. 

Прозрачната торба вече беше наситено черна.