1000 Отговора

Аналогов живот: пуст,  прост... забравен, порутен мост: към миналото към спомените към мен самия запечатан на лента и на фотохартия...

  Стотици малки, жълто оранжеви слънца, са се провесили от клоните на крайпътно дърво. Протягам ръка към едно от тях – откъсвам го. Мъхът по него, го прави на докосване нежен, като бебешка кожа. Първо го помирисвам, а след това отхапвам от него – блаженство. Сякаш, в този плот е събрана цялата сладост на есента. Последна хапка и в ръката ми остава да се търкаля само костилката – още един дар от Природата. Счупвам я, сдъвквам я, свивам очи. Слюнката отмива горчивината и я изпраща към всяка клетка в тялото ми. Ето..., значи това не е сън, значи съм жив и живея.

Аз съм булгарче По думите на Петко: Веднъж тръгнал на някакво трипче , защото имал нужда от духовно изживяване. Вътрешно знаел, че е настъпил момента, в който да мине на друг левъл . И докато скитал из гори и планини, се засякъл с група стари планинари. Сторило му се, че са яко крю и решил да се джоине към тях. Вървели дълго, нощта се спуснала и за момчето, пейзажа станал доста криипи . Но точно тогава, един от старците разказал няколко легенди, за български войни, които смело побеждавали във всеки батъл . Когато се прибрал в родното си сити, младежът разказал тази история на всичките си френдове . Той бил минал на следващ левъл и се чувствал по – близо до Тангра.

Писането не ми е хоби, то просто се случва. Идва и си отива, идва и си отива – като хлапе алутист. Обичаш го, и то те обича, но по някакъв свой си начин. И е ранимо , и често никой не го разбира. Понякога се чудиш, дали писането е явление или феномен – понякога мислите за него избледняват до прозрачност. В празни, самотни вечери си се питал, дали то е част от теб, или ти си част от него. Погледнато с други очи, то представлява един сложен конструктор, който всеки ден сменя своите форми. Самия факт, че пишеш за писането – прави нещата доста мистериозни. Човек не винаги знае кога да сложи точката, но и за това си има решение …