Поезия ( Архив)

Дали трошат се оковите със воля...
с какво си мислиш, че са те сломили...
дали е време за теб да се помоля...
или да си замина с думите -" прости ми"

Живот

Година като година - ден като ден 

Часът от детски плач е ранен. 

Започва живот – приключва друг, 

божият глас от малцина е чут. 

Тръгва колелото по пътя неравен, 

живот – понякога хубав, понякога гаден. 

Но той ти е даден не за да бъде прахосан, 

а когато погледнеш назад, да кажеш – „От себе си горд съм”!

Пешка

Веднъж вървейки в парка, видях старец палещ своята лула.

И с поглед, като поглед на жътварка,

очите му ми казаха – „Ела”.

Пред него стоеше масичка вълшебна,

със фигурки направени от изумруд

и чудейки се, дали да го подмина или да седна,

дилемата превърнах във въпрос – Дали съм луд ?

Но аз обичам да играя,

детето в мене надделя.

На пейката отсреща седнах аз във края,

заел позиция, стареца да победя.

Започна битка толкова голяма,

вестта се плъзна през полета и гори.

И спряха се не един, не двама,

дойдоха от армията генералите, дори.

Часовникът с двата циферблата бързо бягаше,

отмерваше секундите до моя край.

Аз зная, много не оставаше,

Рокада и гамбит не стигат, май?

Погледнах към единствената пешка на дъската,

бях стиснал здраво своята глава.

И чудех се как мога сам самичък,

да се преборя с легиона на смъртта?

Посегнах да направя своя отчаян, последен ход,

 но вместо звук на падаща, ранена пешка аз чух гласа на Бог.

„В живота не е важно дали ще загубиш или ще победиш.

В живота, приятелю, най –хубавото нещо е това, да го оцениш.

Малките хора

Малки хора - с големи джипове.

Грозни души - в красиви дрехи.

Истинските човеци станаха митове.

Героите се крият зад ръждивите си доспехи.

Всички сме мравки в стъклен аквариум,

робуваме на царица, наричана Его.

Звезди сме в небето на изкуствен планетариум,

нареден от илюзии, като кубчета Лего.

Ние сме дяволи търсещи Бога,

с разбити на хиляди парченца сърца.

Кръвта ни превърна се в горчива отрова.

Изход намираме само в смъртта.

Ако някога

Ако някога съм те накарал да се смееш,

а след това си ме предала ти.

Върни се, и дори да не умееш

за всичките усмивки със сълзи ми заплати

Но не, защото съм тъй алчен,

а защото тъй много ме боли.

И нека, ти от мен да знаеш...

Усмивките не се купуват със сълзи.

Няколко отката

Аз нямам път, вървя по тясната пътека

наричана от хората „съдбата на човека”.

Зад мене спомени, а отпред мечти

едни ти викат бягай, а други спри.

И цял живот се бориш все за някакви идеи,

а животът е низ от моменти, в които сме плакали и сме се смели.

И някой ден, когато тялото ни падне на земята

сърцето ни ще има сили за още няколко отката

последни думи ще промълви без да иска то отплата:

„И ако трябва нещо да си спомниш - помни от мен.

Живей, тъй както би живял в последния си ден.”

Вълчи синове

Вълчи синове сме ние - живеем сред скали, дървета и поляни.
 Вълчи синове сме ние – в цирка никога не сме играли.
 Хапваме си заблудените овчици и техните пъдари
 За това народа сляп, ни нарича – мръсни твари.

 Вълчи синове сме ние, а луната наша майка, съпруга, дъщеря 
 Вълчи синове сме ние – това е нашата съдба.

Корабът майка

Бягай, капитане, този кораб не е за теб

в спасителната лодка ще ти отстъпя моя ред.

Бягай, първи - с плъховете - и не поглеждай никога назад,

защото писъците мъртви, никога не ще умрат.

Този кораб, нарича се БЪЛГАРИЯ

Един от многото, които злото потопи,

но никой, никога не ще забрави я,

дори на дъното на океана да лежи.

Защото ние заедно със нея ще останем,

дори когато дяволът се появи.

Ще се бием и ще я браним

дорде противникът ни умори.

И в този час на адски ужас,

Аз пак надавам своя вик

„Капитане, това е твоята участ”

И в него аз забивам своя щик.

Амин!

Сълзи

Той се помъчи да купи една от моите, проляти по теб сълзи, за десетхиляди празни думи. И ти му я продаде дори на половин цена. Сега очите ми са пресъхнали, но притежавам цял буквар от сложни и ценни думи в главата си. Аз обаче няма да купя нито твоите, нито неговите сълзи, защото намерих човек, който ми подарява безплатно усмивки. 

Залези

Сто и един напразно подарени залеза и нито един изгрев в джоба ти. А часовникът си тиктака – все пак, бърза да изкупи греховете ти. Не гледам вече залези, гледам празните улици, а те са целите в дупки - като душата ти. Все тая, денят си продължава. Не че го искам, но годината го кара. Затварям очи и се събуждам. Всичко било е реално.

Познавам страха, той винаги се крие дълбоко в нас, защото го е страх.

Познавам мъката, тя винаги плаче, защото знае, че някой ден ще си отиде.

Познавам любовта, тя винаги се влюбва в своите подобия.

Познавам яростта, тя винаги се бори яростно против нас.

Знам за волята, че ти помага в трудните моменти, и че я забравяш когато ти е лесно.

За добротата зная, че идва само когато си добър с нея.

Познавам всички човешки чувства, но не познавам човеци, а само хора.

Колко силно трябва да стискам ръката ти, за да не я изпусна,

колко силно трябва да те прегръщам, за да останеш вечно до мен,

колко пъти трябва да те питам, обичаш ли ме, и колко пъти трябва аз да го кажа

колко сълзи трябва да се изплачат, за да разберем, че сме един за друг,

и колко усмивки са нужни, за да усетим щастието

колко малко му трябва на човек да се почувства жив и колко много му трябва да задържи това чувство?