Макар че слънцето се бе скрило зад хоризонта, горещият въздух заливаше като лава, кирпичените стени на къщата. Но влизайки вътре, още в преддверието, се усещаше приятна хладина, идваща сякаш от голяма уста, която иска да успокои смъдяща рана. Масивна дървена маса затискаше здраво с краката си изхабените черги. Топлият хляб, буцата сирене и няколкото керемиденочервени домата, стискаха в здравата си хватка стрелките на времето. Дългите часове работа на къра, бяха най – добрата подправка за всякакви гозбици. Свещта и танцуващите сенки, рисуваха мистична картина върху снежнобелите варосани стени. През леко открехнатата врата на спалнята се показваше едното ъгълче на леглото, сякаш за да нашепне на собственика си: - „ Ела в топлите ми прегръдки”. Мускулите и жилите се отпускат от костите и лекия мирис на нафталин, носещ се от одеялото, пренасят тялото в друг свят. Шум от малки стъпки в лятната нощ, и клепачите се отварят. Невестулка? Или някое мишле, бягащо да се започука преди рунтавия ко...
Публикации
Показват се публикации от май, 2015
- Получаване на връзка
- X
- Имейл
- Други приложения
По думите на Рамон Карлос Буера сиа Санчес Нина Рамо: Времето в тази мексиканска пустош се изнизваше бавно и мъчително, като през тънко отворче на пясъчен часовник. И точно там, в това отворче, бе заседнал барът на Рамон. Изкуствен оазис на сред пустошта или гниеща отломка, трудно бе да се дефинира. Пясъкът, носен от ветровете на времето, се процеждаше през дъските, като суроватка през тензух, а вън от бара оставаше само сгъстеният пущинак. Тук, той бе виждал всякакви хора, всякакви съдби и неволи. Но всяка вечер заспиваше в очакване и се събуждаше пак с него. Вятърът да утихне, песъчинките да замълчат и само звукът от проскърцващата врата, като ръждясало шило, да прониже тишината... и тя да влезе, като видение - боса, с прасковени нозе, стигащи до ръба на ефирната й бяла рокля. Рамон живееше за този миг. Измислен или реален, нямаше никакво значение, щом всеки път изскърцваше вратата.