от ония, пияните хора съм аз клатещите се в различния ритъм от този на хората с общия глас това ме кара сам да се скитам по прашните пътеки намирам другари споделящи моята съдба и в деня, когато Страшният съд реши да удари аз ще им кажа – Таво е само игра бъдете сериозни в общия смях и не плачете когато всеки го прави от днес забравете за думата страх споминайте братя, бъдете живи и здрави.
Публикации
Дай ми думи, да опиша тишината. Времето когато закъснява, аз не чакам. Но прощавай, моят мироглед е кривоглед. Така че... стига! Идва време за разплата. Тук е нужно, някой да оставя. Тук е важно, да възкръсне свободата. Няма смисъл да ме викаш. Не прилагай сила. Не зачитам твоето "право", да ме тикаш в овче стадо.
Той беше кукла, изплетена на една кука, от едноръка бабичка, която живееше на таванската стая в подземен гараж. Обичаше да се заглежда по пухкава, жълтеникава прежда, ала след схватка със стария котарак на бабата – това удоволствие намаля на половина. Тюркоазени – такива бяха очите му. Внос от далечния изток. Днес, подобни копчета не се намираха. Имаше само някакви стари, ръждясали – изпаднали от военни униформи. С тях трудно се виждаше, и често светът изглеждаше по – мрачен, отколкото е. Бе чул, че някъде там, в далечен град – живее момиче, което обича да шие. Тя имала колекция от всякакви копчета. Събирала ги още преди войната. Плетеното му сърчице трепна – Ами ако има тюркоазени? Взе игла, конец и решението да тръгне на дълъг път. Питаше се, дали ще види Света отново цялостен – такъв, какъвто го помни. Но Светът бе разделен от война и никога нямаше да бъде същия. Оставаше му надеждата за пухкавата, жълтеникава прежда.
По друг повод сме тук. по същия начин, но някак... по – друг. Думите са груби, засядат на гърлото. Очите са по – мътни, не блестят вече в тъмното. Обещания за приятелство, застиват в нощта. А времето, най – доброто доказателство, задвижва своята съдбоносна стрелка. По същия начин, но някак... по - друг.
Ах, този свят е балон със хелий – вдишай. Какво ще ти стане, ако се посмееш? Усещаш ли напрежение в гърдите си – издишай. Какво ще ти стане, ако си попееш? Ах, този свят те прегръща топло. Бъди горещ, когато... на него стане му студено. Един живот в този миг живееш, с останалото, Вселената играе си на тото. https://www.youtube.com/watch?v=sMIKk_VdqYg
Пясъкът жълт, като бананова каша, шепне имена. В шепата пада прашинка ... и още една. Вълните шумят, и не мога да чуя, кое се римува с любов. Долепям ухо до земята. Тревата ме прегръща. А гласът утихнал, шепти ми: - Ела И там, в зеленината тихо се чува, даже едва. Името на Вселената (моята, която все търся), малка и жълта... не, не кашата, а банановата кора.
Макар че слънцето се бе скрило зад хоризонта, горещият въздух заливаше като лава, кирпичените стени на къщата. Но влизайки вътре, още в преддверието, се усещаше приятна хладина, идваща сякаш от голяма уста, която иска да успокои смъдяща рана. Масивна дървена маса затискаше здраво с краката си изхабените черги. Топлият хляб, буцата сирене и няколкото керемиденочервени домата, стискаха в здравата си хватка стрелките на времето. Дългите часове работа на къра, бяха най – добрата подправка за всякакви гозбици. Свещта и танцуващите сенки, рисуваха мистична картина върху снежнобелите варосани стени. През леко открехнатата врата на спалнята се показваше едното ъгълче на леглото, сякаш за да нашепне на собственика си: - „ Ела в топлите ми прегръдки”. Мускулите и жилите се отпускат от костите и лекия мирис на нафталин, носещ се от одеялото, пренасят тялото в друг свят. Шум от малки стъпки в лятната нощ, и клепачите се отварят. Невестулка? Или някое мишле, бягащо да се започука преди рунтавия ко...
По думите на Рамон Карлос Буера сиа Санчес Нина Рамо: Времето в тази мексиканска пустош се изнизваше бавно и мъчително, като през тънко отворче на пясъчен часовник. И точно там, в това отворче, бе заседнал барът на Рамон. Изкуствен оазис на сред пустошта или гниеща отломка, трудно бе да се дефинира. Пясъкът, носен от ветровете на времето, се процеждаше през дъските, като суроватка през тензух, а вън от бара оставаше само сгъстеният пущинак. Тук, той бе виждал всякакви хора, всякакви съдби и неволи. Но всяка вечер заспиваше в очакване и се събуждаше пак с него. Вятърът да утихне, песъчинките да замълчат и само звукът от проскърцващата врата, като ръждясало шило, да прониже тишината... и тя да влезе, като видение - боса, с прасковени нозе, стигащи до ръба на ефирната й бяла рокля. Рамон живееше за този миг. Измислен или реален, нямаше никакво значение, щом всеки път изскърцваше вратата.
Бялата мура Потапяш се в супа от мисли, лъжицата по ръба на черепа ти дрънчи. И сърбаш до де се избистри, погледът на влажните ти очи Яхнал Бялата мура, впрегнал пролетните ветрове, гледайки към залязващото слънце, си мисля... Дано някъде да има още някой поне. Който за мен да мечтае, който към мен да лети, който тайничко знае, че не всичко се купува с пари.
Какви са тия богове, които искат да подрежат крилата ми. Много остри били, с тях се летяло бързо и безотговорно. Не били като ангелските: с плавни извивки, даващи сигурност и комфорт. Що за богове са тия, че да ми се бъркат в човешките полети. Моите крила не се стремят към техните висоти, устремени са само към безграничния полет.
Чува се само шепотът на клоните, с които вятърът си играе. Вдишваш с пълни гърди това безгранично пространство, все едно си стоял две минути под вода, и отново се потапяш в него. Казват, безделник съм бил. Губил съм си времето в гората. Възможно е да изгубиш всеки ден, всеки час и дори всяка минута в гората. Вярно е, че това време не е делник – то е празник! Празник за сетивата и отвъд тях. Торо ми го каза, докато спях под едно дърво. Когато се събудих, чух грозния крясък, излизащ от зейналата бетонова паст на града.
и как на моя свят си се усмихнал парче от Рая, продавам в павилион зад рафтовете прашни, сам утихнал с керваните небесни, далеч от своя дом в ръцете си събирам звезден прах от падащите метеори това от което най – много ни е страх най – чудните врати ще ни отвори разкъсай плътските окови душата си навред раздай създавай малки павилиони не се страхувай – смъртта не значи край
Капанско девойче Вятър на Никола думаше: - Дошъл съм за твоето либе! - Косите й да повея, за булка да я взема. Никола на баирю стоеше. И вятъра с думи кълнеше: - Моята Рада не давам! - Косите й ще отрежа, и пак за нея ще се оженя. Рада на глава си сложи чумберя И на двамата строго им рече: - Косите си на никое либе не давам! - Аз съм капанско девойче! - На род и земя, вярна оставам! - За зестра нищо ми не бройте! MursalskY - Kaval intro