Стотици малки, жълто оранжеви слънца, са се провесили от клоните на крайпътно дърво. Протягам ръка към едно от тях – откъсвам го. Мъхът по него, го прави на докосване нежен, като бебешка кожа. Първо го помирисвам, а след това отхапвам от него – блаженство. Сякаш, в този плот е събрана цялата сладост на есента. Последна хапка и в ръката ми остава да се търкаля само костилката – още един дар от Природата. Счупвам я, сдъвквам я, свивам очи. Слюнката отмива горчивината и я изпраща към всяка клетка в тялото ми. Ето..., значи това не е сън, значи съм жив и живея.