Той беше кукла, изплетена на една кука, от едноръка бабичка, която живееше на таванската стая в подземен гараж. Обичаше да се заглежда по пухкава, жълтеникава прежда, ала след схватка със стария котарак на бабата – това удоволствие намаля на половина. Тюркоазени – такива бяха очите му. Внос от далечния изток. Днес, подобни копчета не се намираха. Имаше само някакви стари, ръждясали – изпаднали от военни униформи. С тях трудно се виждаше, и често светът изглеждаше по – мрачен, отколкото е. Бе чул, че някъде там, в далечен град – живее момиче, което обича да шие. Тя имала колекция от всякакви копчета. Събирала ги още преди войната.

Плетеното му сърчице трепна – Ами ако има тюркоазени?

Взе игла, конец и решението да тръгне на дълъг път. Питаше се, дали ще види Света отново цялостен – такъв, какъвто го помни. Но Светът бе разделен от война и никога нямаше да бъде същия. Оставаше му надеждата за пухкавата, жълтеникава прежда.