Пясъкът жълт,

като бананова каша,

шепне имена.

В шепата пада прашинка

... и още една.

Вълните шумят,

и не мога да чуя,

кое се римува с любов.

Долепям ухо до земята.

Тревата ме прегръща.

А гласът утихнал, шепти ми:

- Ела

И там, в зеленината

тихо се чува,

даже едва.

Името на Вселената (моята, която все търся),

малка и жълта...

не, не кашата,

а банановата кора.