Писмо

Пиша ти сега, защото винаги утре е много късно, а вчера е твърде рано.  Пиша за онези моменти от моя живот, в които Тъгата здраво ме стискаше за гърлото.  Моменти, в които искаш да кажеш хиляди неща, но захвата е толкова силен, че дори не можеш да дишаш. Крещиш срещу несправедливостта, но от устата ти не излизат думи, дори и шепот не се чува. Бориш се, но силите ти намаляват и в дадения момент просто рухваш. Повален си от Тъгата – лежиш безпомощно на земята и леко долавяш шума на стъпки.  Разбивайки с ритник вратата, Надеждата влиза в тъмната стая. Минава покрай Тъгата , без дори да и обърне внимание, навежда се над теб и ти казва с героичния си глас:
- Ти си вече на дъното и единственият ти път е само нагоре, така че стегни се и се изправи.
Аз изминах моя път приятелю, но щом четеш това писмо значи си на дъното. Не ме карай да се връщам там, за да те взимам със себе си. Ти сам трябва да извървиш пътя към спасението.
За това... стегни се и се изправи.

                                                                                                   С  уважение: Винаги твоя, надежда.