Със скоростта на светлината

    Тази история не е единствена по рода си, има милиони такива. Всеки човек е претърпявал загуба на нещо любимо, нещо, без което живота му губи смисъл. Историите са еднакви, подобни, едни и същи, но преживяването им е индивидуално за всеки един от нас.И аз като вас, преди няколко месеца, пропаднах в бездната – изгубих стимул за живот. Когато си там, на дъното – има няколко основни неща, които разбираш. Първо: въпреки всичките ти познати, приятели и роднини – там си сам. Второ: ранен си зверски от удара и едва можеш да се изправиш. Трето: друг път освен нагоре няма. Решиш ли да се предадеш, няма смисъл от агония. Там, на дъното на тази пропаст, няма кой да те чуе. Решиш ли да се бориш трябва да знаеш, че болката едва сега започва.

Аз реших да се боря, дали заради мен самия или заради хората, които ме обичат, честно казано не знам. Изправих се бавно на краката си, преодолях болката до толкова, че да мога да ходя и поех по стръмния път нагоре. В началото имах проблясъци на щастие, по няколко секунди на ден. След време секундите станаха минути. И когато реших, че всичко се развива добре, се появи призракът на миналото. Преследваше ме постоянно и навсякъде, дишаше във вратът ми, дори когато спях. С времето усетих, че вдигам оборотите, с които живея. Взимах решения без да мисля, карах кола като луд, правех нещя, които никога не бих направил. Всичко това беше с цел да избягам от моя преследвач – духът на миналото. Един ден дойде онзи момент, в който разбрах – движех се със скоростта на светлината, за да избягам от миналото. Бях толкова щастлив. Проклетият дух вече го нямаше. Тази бързина, това препускане, какво удоволствие ми доставяше. Чувствах се толкова силен.

Веднъж реших да поспря и да погледам залеза. Мислех си, че ще бъде кратко спиране, но уви. В него кратък миг от вечността аз осъзнах една истина. Заради тази скорост, с която се движех, аз бях пропуснал толкова много неща. Бягството от миналото, заличи настоящето и обрече бъдещето ми. Гледах залеза и виждах отражението на всичките тези години, в които бях забравил родителите си,приятелите си ...мечтите си. Разбрах, че бягството не е решение.

В този момент усетих чуждо присъствие. Знаех, че е духът на миналото. Тогава аз се обърнах и му казах:

- Прощавам ти за всички грешки.

Духът ме погледна с празния си поглед, сякаш учуден от това, което му казах. Той се обърна с гръб към мен, тръгна в неизвестна посока и каза.

- Неще се видим повече. – това бяха последните му и единствени думи, които чух от него.